Не водят улиците към море
и гларуси не чукат по стъклата
във този град, до болка уморен
от бързите и неспокойни крачки
на тъжни минувачи. Между тях
и аз вървя – най-тъжната от всички,
оставила в най-хубавия град
едно море и хиляди усмивки.
По навик обикалям всеки парк
с надеждата да лъхне на солено,
но вместо във зелената вълна
в зелените дървета се оглеждам.
Аз пристан търся за една мечта –
да тръгне скоро моят влак на изток.
Вървя сама из този тъжен град
и мидичка във шепата си стискам.

...това е още едно стихотворение от т.нар. "студентска теткрадка". Желя ви хубав понеделник нека около вас са красиви и моретата, и дърветата, а защо не и панелите ;)

...а такава мидичка наистина имаше. Подари ми я Марчето като ме изпращаше на гарата. После я носех непрекъснато в джоба на палтото си... И как ме топлеше, как ме топлеше споменът за морския бриз скрит вътре в нея...