До преди седмица изобщо не подозирах, че този сравнително малък крайдунавски град ще бъде един от градовете, в които ще искам да се връщам отново и отново. Единственото, което знаех за него е, че е бил важно риболовно селище в края на 19 и началото на 20 век и че там има музей на риболова и лодкостроенето. Тъй като, със съпругът ми, сме се запалили да събираме печатчета от 100-те национални обекта, град Тутракан беше записан в списъка ни с градове, през които трябва да минем. Ето защо, щом ни се отвори път по една много специална (и хубава!) работа на север към Дунава, решихме, че няма да е зле да направим едно малко отклонение от 60-80 км до Тутракан.

Беше адска жега, първата за това лято и ако хубавият син Дунав не ни създаваше усещане за свежест със светлите си води, сигурно щяхме да побързаме да си тръгнем. Още повече, че музеят на Рилобова и лодкостроенито беше в ремонт. Но лодката, "паркирана" на плочките пред входа му, никак не ми изглеждаше изоставена и без малко да се кача в нея и да отплавам към Виена.

Точно виенската архитектура на следващата сграда ни привлече и се запътихме  към нея.

Оказа се, че това е Историческия музей, построен в края на ХІХ век. Любезна разпоредителка ни покани да влезем и там осъзнахме, че само заради това, което видяхме и чухме, си заслужаваше да бие толкова път в жегата.

Тук на тази масичка имаше женски списания от началото на ХХ век и доста се забавлявах докато чета съветите за мода и обноски на тогавашните кокони. Тази стая и атмосферата наоколо говореше за висока градска култура, за заможни дами и господа, които са били в крак с европейската мода и култура.
За съжаление, в следвие на световните войни, живота в този прекрасен град запада. Но на мен не ми приличаше изобщо на град в застой. Може и да е щото бяхме там не повече от 2 часа, може да е заради разказа на екскурзоводката за героичната Тутраканска епопея, и любезната й покана да посетим града на 4 август и да видим уникалния по рода си спектакъл "Огненият Дунав".

А може би е и самата истина, защото град, в който са стъпвали краката на генерали като руските Суворов и Кутузов, българския Киселов и много други герои, не може да е в застой.

На 10 май 1773 г. вместо обикновен рапорт Суворов
изпраща до Румянцев следните стихове:
„Слава Богу! Слава вамъ! Туртукай взятъ и я тамъ.“
(„Слава на Бога и слава Вам! Тутракан е превзет и аз съм там.“)